За болката ми по Земята ни, из книгата „Готвенето“ на Майкъл Полан и филма „Аватар“ (2009) на Джеймс Камерън

1

С удоволствие чета романи, които наричам кухненски, защото в тях голяма част от действието се върти около готвенето. Вдъхновяват ме и ме отпускат, тъй като представят храната, като вълшебство, а защо не и като сила – силата на готвача да нахрани не само стомаха, но и душата.

В момента се наслаждавам на „Готвенето“ на автора Майкъл Полан. Съвсем в началото съм и още е рано за отделна публикация за самата книга, която със сигурност заслужава.

Ала много ме замисли този автор. Намери си местенце в мен, отвори една врата и като влезе вътре, започна да дълбае пътечки… Ето днес, пътувам и се чудя дали е прав. Наистина ли прекалено често похапваме на на крак, без компания, в колата, по улиците, забързани, между другото действие? Вървим ли или дъвчем нещо? Ааа, това нещо е храна, която в най-добрия случай ни доставя удоволствие, което започва с вкусната хапка и завършва със споделената компания на масата…

Далеч не ми стана обидно, когато прочетох думите му, въпреки че съвсем скоро бях прегладняла и предъвквах хлебче в колата. Напротив, подействаха ми като напомняне, почукване на онази същата врата, която отворих. А там се откри стара и болезнена тема, която чакаше ред да излезе.

Вярвам, че наистина се отдалечаваме от храната си, когато не я приготвяме сами. Да оставим настрана липсата на докосването и преобразуването на дадени съставки в едно общо ястие. По-важното е, че забравяме откъде идва тя, колко време е необходимо да се появи, отгледа, приготви и чак след това опакова за продажба. Както описва Майкъл Полан, придобива една „абстракнтата форма“. Стои там на рафта в магазина, лъскава и редовно рекламирана.

Особено важи за месото, което придобива друг смисъл, ако се наложи сам да убиеш едно животно, за да се нахраниш. Думата използвана от автора е „жертвоприношение“ и макар да ми създава асоциация за стари религиозни занимания, всъщност си е съвсем точна. Дори да не ни се иска, животното е именно пожертвано, за да ни послужи за храна. А тази жертва ни е спестявана от всички големи хранителни вериги и компаниите специализирани в отглеждането и продажбата на месо.

И ако парите от заплатите ни са обменната валута, която прави възможно да получим готовото парче месо, чудя се дали плащаме достатъчно?! Защото цената показва колко труд или колко жестокост при жертвоприношението ни е спестена.

Колко често ще го правим в противен случай? Ако ни се наложи сами да жертваме това животно, за да нахраним семейството си с него? Всеки ден ли ще си позволяваме да е на масата ни? И изобщо ще се справим ли с всичко онова, което правят в касапницата? Аз лично не бих.

И май не съм само аз. На работа, по друг повод, бяха проведени серия разговори с въпроса: „Можеш ли да убиеш кокошка?“ По-често задаван на мъжете, но и жените отговаряха. Една част от представителите на силния пол не можеха или отказваха. И все пак обичат да ядат месо. Дано не решите, че ги обвинявам. Искам да покажа колко сме се отделили от обработването на животните и че ни се случва да забравяме, че те всъщност не са само пържоли или късчета за манджата.

Подкрепям мнението на Майкъл Полан, който разказва за отнемането на отговорността, което правят всичко онези компании, които ни предоставят храната „наготово“, в пакет или лъскава опаковка. Тази лекота на пазаруване или „абстрактност“ на храните и липсата ни на личен контакт с тях, ни освобождава и лишава от решението дали да пожертваме. И дали да прахосаме, защото ако купим повече от необходимото, то рано или късно отива в коша.

И стигаме до въпроса за състоянието на планетата, която обитаваме. За участието и „безучастието“ при използването й. За всичкото разхищение на ресурси и храна, което не бихме направили, ако ежедневно трябваше да избираме дали да жертваме това животно или дали да откъснем онова растение.

Темата ме връща и до любимия филм „Аватар“ (2009), написан и режисиран от Джеймс Камерън. Силно препоръчвам филма, многократно сме го гледали вкъщи и отново бихме. Направен е много увлекателно и красиво! Потърсете го, ако не сте го гледали! Засяга темата с уважението и грижата за планета, която обитаваме, нарушения баланс и злобния стремеж да извадиш „скъпия“ ресурс, въпреки че ще разрушиш цялото.

А си спомних за него, защото в измисления свят от историята му, животните се убиват за храна, но само след като се отправи благодарност към тях. Именно подобно отношение ми липсва. Един от уроците, които бяха преподавани на главния герой.

Та, почука книгата „Готвенето“ на Майкъл Полан, присъедини се към филма „Аватар“ и като отвориха една врата… цяла къща откриха вътре. Със стая за болката от злоупотребата със земните ресурси, породена от ламтежа за пари. И още една за прахосването на купчини с храна и контраста на прегладнели деца. Със стая на възмущението от всичкия стрес, който си причиняваме, за да изкарваме пари или да се състезаваме с богатствата си. И защо? За да имаме едната вечеря и топлия дом.

Колко всъщност ни е необходимо, за да се чувстваме щастливи? И не отделяме ли прекалено много време, за да работим, за да можем да си осигурим онази същата храна, която Земята ни дава доброволно?! И грижим ли се за нея? Отвръщаме ли по същия начин?

Пожелавам си повече уважение към всички онези ресурси, които Земята ни предоставя! И мъдрост, за да можем да ги използваме по възможно най-добрия начин!

Реклами

Напишете коментар:

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s